В психологията на душата има един парадокс на отношенията

Психология на душата: Ето защо получаващия щедрост и грижа си тръгва неочаквано

В психологията на душата има един абсурд на връзките – този, който взема, постоянно си потегля пръв. Даряващият остава с празни ръце и комплицирано сърце. Защо по този начин? „ Дадох всичко. “

Постоянното приемане на дарове, сила, обич, грижа, е странна форма на изтезание. С всеки нов подарък пораства и незабележим брояч на задълженията. Вземащият се задушава под тежестта на незаслуженото. Няма потребност да чува порицания – личната му съвест крещи задоволително мощно.

Зад маската на безкористността на даващия постоянно се крие фина операция. „ Гледай по какъв начин се грижа за теб “ значи „ в този момент си мой “ на езика на подсъзнанието. Даването става невидими вериги, които се свързват по-здраво от всичко.

Психологическият закон баланс е безсърдечен.

Когато единият сътрудник непрекъснато надминава другия по благотворителност, връзката се изкривява като пространството към черна дупка. Получаващият се оказва в орбита на безконечна признателност, с която е невероятно да си тръгне, без да прекъсне изцяло връзката.

Даващият е засаден в химия на благодарност. „ Само аз знам от какво имаш потребност “, „ Не можеш без мен “ – тези неизказани съоръжения тровят връзките. Щедростта се трансформира в надзор, грижата според.

Вземащият страда от двойни чувства – любовта се смесва с неспокойствие. Образът на сътрудник се разделя: ето го и него – източник на топлота, и незабавно – нямо наказание на несъвършенството. По-лесно е да скъсаш този възел с едно придвижване, в сравнение с да го разплиташ с години.

Най-болезненото признание: може би тези в никакъв случай не поискани дарове са тъкмо както принудително вкараната храна. Предизвикват омерзение. Така и насилствените грижи за душата. Вземащият бяга не от любовта, а от своя килнат двойник.

Стават унищожителен коктейл за самочувствието. Вземащият стартира да вижда себе си като неподобаващ, слаб. „ Азът “ му се свива под лавина от непоискана добрина. Бягството се трансформира в опит да се спасиш, да си възвърнеш правото да бъдеш еднакъв.

Възприемането на тази динамичност варира: някои ценят взаимозависимостта, други ценят автономията. Но същността остава: несъответствието унищожава.

Истинската фамилиарност поражда в пространство на взаимна накърнимост. Когато и двамата сътрудници са мощни и слаби. Когато грижата тече свободно и в двете направления, променяйки курса съгласно събитията.

Способността да приемаш изисква повече кураж, в сравнение с способността да даваш. Да оставиш някой различен да види потребността си е същински акт на доверие.

В здравословна връзка хората танцуват на ръба сред „ аз “ и „ ние “. Не е съвършен баланс, а жив баланс, който се нарушава и възвръща отначало. В подобен танц никой не си потегля пръв – тъй като няма къде да остави личната си целокупност, чиято огледало става сътрудник.